Две години релакс. Нужни ми бяха след огромното напрежение. От всякакъв вид - физическо, психическо, емоионално. Релакс, изразен в активно ходене по планините, по екскурзии, по плажове. Е, и внуче ми тапосаха. Две години плетох тарлъчки, ших гоблени, берех горски плодове и ... бях щастлива. И свободна. Не че и преди това не познавах свободата, но когато си вързан за работата си заради парите, които ти дава, заради заемите към банките, заради страха от промяна, няма как да се насладиш на свободата си в пълнота. А сега - свободна. И от служебни задължения и от семейни. Освен грижите за внучето от време нв време. Разполагам с повече пари, отколкото когато работех. Щото очистих и заемите. Приятели имам достатъчно, но обичам и самотата. Имам повече време за писане и въпреки това дните ми са запълнени. Винаги времето не ми стига за всичко запланувано за деня. Никаква скука, никакви липси. Никакви! Животът ми е по-пълноценен отпреди. Да не забравяме, все пак, че интелектуалната наситеност у един човек е основна предпоставка за усещане за пълноценност. А и страховете ми ги няма - още едно условие за пълноценно живеене. Разбира се некои роднини и съседи се опитват да ме ангажират с проблемите си, но успявам сравнително бързо да се справям с тях. С проблемите им, не с хората. За да имам време за себе си и за своите си неща. Наясно съм, че ако сама не се погрижа за себе си, то няма как да се случи. 
    Дали животът гледа да ни впрегне в хомота си или ние доброволно го търсим да се впрегнем, но не останах дълго време сама и свободна. Говорих с хижаря на най-високо разположената хижа у нас да отида да работя там и той се съгласи. Приготвях се дълго време с известен страх от промяната, но много го исках. Точно там мястото страшно ме привлича, а като отида трудно ме пуска да си тръгна. Но ... не се случи. Когато нещо те плаши и притеснява явно не му е дошло времето още. Не съм се отказала. Обаче все се случва да дойде някой или нещо, по-скоро да допуснем някой или нещо да дойде и да започне да направлява действията ни, да ни създава задължения и да организира деня ни. Дойдоха и при мен. Допуснах ги. И някой, и нещо. Справям се. Но нещата, които сега управляват живота ми са си мой избор и мое желание. Онова задължение заради парите дано вече да си е отишло завинаги от мен! Сега организирам живота си не заради парите, а заради себе си, заради собственото си удовлетворение от нещата, които върша. Защото не си спомням някога да съм мечтала нищо да не върша, ей така - да лежа, да ям и да пия и да бездействам. Това не съм го желала дори като млада. Убедена съм, че истинското щастие е в действието, в труда, чрез който изразяваме себе си, в усилията, които полагаме за да преоткриваме себе си и света. Затова съм щастлива. Защото не мечтая да бездействам. Докато мога, ще е така. 
    И да се веселя умея, нямам задръжки и за дивотиите. Усещам себе си и налагам себе си - животът ме научи. И съм му благодарна.